Първото Armani/Caffè у нас е в Бургас – надникнахме в менюто

Има марки, които разпознаваш по логото. И други, които би трябвало да разпознаеш дори когато го няма. Armani е от вторите. Затова ми беше любопитно как изглежда тази философия, когато слезе от подиума, напусне бутика и се озове… в чинията.

А най-интересното идва сега. Само две седмици ни делят от момента, в който ще можем да опитаме този италиански прочит и в България. Първото Armani/Caffè у нас отваря врати на 1 октомври в Central Park Burgas.

Да, в Бургас!

Интериорът, обзавеждането, кухнята, всеки детайл в пространството следват концепцията и стандартите на бранда в Италия. Италианският дизайн е навсякъде, но още по-интересно ми беше дали същото усещане ще открия и в храната. 

Имах възможността да опитам менюто предварително. Отговорът на тази философия се оказа доста по-семпъл, отколкото предполага името. Има продукт. Много добър продукт.

Цезарът идва като малка кула – салата, сос, Parmigiano Reggiano, отлежал 24 месеца. На пръв поглед познато. После разбираш, че разликата е точно там, където обикновено не я търсиш – в соса, в пармезана, в баланса между тях.

След него Нисоаз – риба тон, аншоа, сардина, конфи чери домати, маслини Taggiasca, каперси и свеж цитрусов дресинг. Много вкусове, но нито един не се опитва да надвика останалите.

А идеята сякаш е проста – да имаш много и да покажеш малко.

Vitello tonnato продължава в същата посока. Телешко, сос с риба тон, Little Gem и няколко различни соса зад привидно простата композиция.

После идват малките октоподи moscardini с доматен сос, картофено пюре и босилков зехтин. Пастата. Доматите. Сицилианският зехтин. Продукти, които пристигат специално от Италия не за да присъстват в дълго описание в менюто, а защото без тях вкусът просто би бил друг.

Ризотото Armani Milano може би най-добре събира цялата идея в една чиния. Италиански ориз, лимоново масло, 24-месечно Parmigiano Reggiano и шафран. Само че тук Италия среща България – шафранът е български.

И това ми хареса особено. Защото добрата кухня няма нужда да доказва откъде е. Тя просто знае кои продукти си струват.

Телешкият entrecôte идва с многопластови картофи mille-feuille и gravy, за който са необходими до три дни подготовка. Три дни работа за нещо, което накрая стои съвсем спокойно в чинията.

И после идва сладката част.

Класическа panna cotta с бурбонска ванилия, малиново кули и бадемова бисквита. Zuppa inglese със sponge cake, Alchermes, домашен сладкарски крем и шоколадов мус. Mille-feuille със солен карамел, при който и многолистното тесто, и кремът се приготвят на място.

Има и меренг с маскарпоне, горски плодове и фин завършек от бял шоколад Valrhona. И още един десерт, в който какаова бисквита среща два вида мус – бял и с кафе – и шоколадов ринг.

Част от основите за десертите са без глутен. Не като модерна табелка в менюто, а като съвсем практичен начин повече хора да могат да ги опитат. Тук вече става ясно нещо, което се усеща през цялото меню – зад семплата чиния има много повече работа, отколкото тя показва. Много работа, която не трябва да личи. Много детайл, който не крещи. И много добри продукти, които не се нуждаят от украса, за да бъдат забелязани.

Някъде между първата хапка и десерта си дадох сметка, че може би вкусът на Armani изобщо не трябва да бъде търсен в конкретна рецепта. Той е в отношението към детайла. В идеята да махнеш излишното, докато остане само онова, което има смисъл. А това вече няма много общо само с храната.