Бяла тениска, чифт дънки и малко по-малко от всичко

Живеем в свят на максимална консумация. Компенсираме емоциите си с покупки, с безсмислено поглъщане – на храна, на алкохол, на взаимоотношения. Трупаме дрехи, вещи, снимки, хора. Още на следващия ден някои от тях вече обявяваме за ненужни.
Ако преди трийсет години изпитвах истинска,  детинска радост от новите си маратонки, днес... днес дори не им знам бройката.
И колкото повече купувам, толкова по-ясно усещам: щастието не идва с новото, а с онова, което не иска да бъде заменяно.
Мислим си, че така ще бъдем приети – добре облечени, подредени, шумни, актуални. Но, макар да звучи като клише от Екзюпери – същественото наистина е невидимо за очите. Не се крие в опаковката, не живее в новото палто, не се крещи от надписа на бранда.
Бързата мода, бързата храна и бързите взаимоотношения се превръщат в ценности за няколко поколения.  Затрупани от изобилие, се изгубваме в най-обикновеното питане:
Кои сме ние? И какво всъщност е "достатъчно"?
Отнасям този въпрос към модата – моя стара страст.
А всъщност най-уверена, най-цяла, най-щастлива винаги съм била в едно и също: тъмносини дънки и бяла тениска. Без претенция. Без детайл. Без доказване.
Стоя пред гардероба си, гледам купчините дрехи, които не правят живота ми по-добър.
Потъвам в мисъл: колко още ненужни неща има в него… в мен… около мен?

Слагам бялата тениска. Слагам чифт дънки. Кецове.
И тръгвам към морето.
Може би вълните ще ми дадат по-ясен отговор от всички специалисти по „бързи съвети“.  Може би там, в онази обикновена лекота, се крие всичко, което съм търсила.
Малко по-малко от всичко. И малко повече от себе си.