Между Изтока и Запада: поколението на прехода

Филмът за Силви Вартан разбуни всичко в мен. Комплексите, болката, талантите, нуждата да даваш, да бъдеш майка, да бъдеш жена, да успяваш и някак през цялото време да се опитваш да останеш себе си.

И си дадох сметка за нещо, за което май рядко говорим. Моето поколение е поколение между два свята. Израснахме в света на Изтока, а после трябваше много бързо да се научим да живеем в света на Запада. Помним света на тайните, на доносите, на апокрифното, на нещата, които не се казваха на глас. Свят, в който информацията беше привилегия, чужбина беше почти митология, а всичко западно изглеждаше по-красиво, по-свободно, по-истинско.

После изведнъж вратите се отвориха.

И се оказахме в другия свят – на свободата, на пътуванията, на избора, на неограничените възможности. Само че и там имаше болка. Имаше самота. Имаше провали. Имаше хора, които имаха всичко и пак не бяха щастливи. Някъде между телефона с шайбата и айфона нещо в нас се счупи. Или просто остана недовършено.

Защото ние тръгнахме към новия свят със старите си комплекси.

С онова дълбоко усещане, че сме „от Изтока“. Че трябва да наваксваме. Че другите знаят повече, могат повече, живеят по-добре. Че трябва непрекъснато да доказваме, че и ние можем. Да имаме. Да постигаме. Да показваме. И може би голяма част от амбициите на нашето поколение са точно това – компенсаторен механизъм. Опит да избягаме от онова усещане, че не сме „като хората на Запад“.

Само че колкото и далеч да стигнеш, детството си го носиш със себе си.

Ние сме поколението, което пишеше писма и чакаше отговор. Което знаеше телефонните номера наизуст. Което чакаше определен час, за да гледа нещо по телевизията. Което не можеше с едно движение на пръста да види Париж, Ню Йорк или живота на любимия си певец.

А днес държим целия свят в телефона си.

Децата след нас вече нямат този комплекс. Или поне не същия. За тях светът е много по-малък. Информацията е навсякъде. Париж не е митология, а самолетен билет. Музиката не се промъква тайно през границите – тя е на един клик разстояние. Те могат да говорят с човек от другия край на света, без изобщо да се замислят къде е Изтокът и къде Западът.

И може би точно затова филмът за Силви Вартан ме разтърси толкова.

Защото в нейната история има нещо от нашата. Напускането. Другият свят. Опитът да принадлежиш. Успехът, който не заличава миналото. Семейството. Майчинството. Талантът. Цената на всичко това.

А чували ли сте „Марица“ на Силви Вартан? Аз я пуснах за първи път след филма. И изведнъж си казах, че всичко, което се опитвам да напиша тук, вече го има в тази песен. Можеш да смениш държавата. Езика. Живота си. Можеш да стигнеш толкова далеч, колкото някога дори не си си представял. Но някъде дълбоко в теб остава една река от детството. И тя продължава да тече.