Моите мисли, усещания и думи, които не търсят рамка
Есенции от всекидневието, малки бягства от логиката, лични щрихи от вътрешния свят. Не за света такъв, какъвто е, а за света такъв, какъвто го усещам.

Written by Женя Гайтанджиева on .

Да идват роботите!

Да идват роботите!

Казват, че 2026 е година на разруха. На ремонти. На изчистване. Аз не знам дали е така. Знам само, че от години чакам един по-хубав 1 януари. Такъв, в който новото влиза тихо, естествено, без да изисква жертви.

Но новото не идва като подарък на 1 януари. Идва като разместване. Като усещане, че вече не принадлежа там, където съм била. Че разговорите са кухи. Че хората говорят, но не се чуват.
Че думите са останали, но смисълът си е тръгнал. 

Новото не прилича на онова, за което мечтаехме. Не е топло. Не е човешко.

То е бързо. Точно. Изчислено.

Изкуствен интелект. Изкуствени усмивки. Изкуствени думи. И някак между тях – все по-малко истински отношения. 

Сякаш естественото започна да тежи. Истинският разговор изисква време. Истинската близост – присъствие. А ние вече не умеем да присъстваме. Затова се разпада. Не защото не ни трябва.  А защото не можем да го задържим. 

И в този свят започвам да се улавям в нещо странно. Като дете гледах „Бенджи, Закс и Звездния принц“. Мечтаех си да имам робот. Днес това вече е почти възможно. И вместо радост… има страх. Но не от изкуствения интелект. А от естествения. От хората, които не усещат. Които говорят, без да чуват. Които присъстват, без да са там.

И тогава си казвам нещо, което преди би звучало абсурдно:

Да идват роботите!

Може би ще бъдат честни в своята изкуственост. 

А ние?

Ние ще трябва да решим дали искаме да останем истински.

И точно сега - на прага на Великден, празника на вярата, на възкресението и на смисъла —
се питам не в какво да вярвам, а дали още разпознавам истината.

  • Между Изтока и Запада: поколението на прехода

    Филмът за Силви Вартан разбуни всичко в мен. Комплексите, болката, талантите, нуждата да даваш, да бъдеш майка, да бъдеш жена, да успяваш и някак през...
  • От Виденовата зима до еврото: почти 30 години по-късно

    Завърших средното си образование през 1997 година. Страховита година. Беше Виденовата зима. Левът се обезценяваше не с месеци, а с дни, понякога сяка...
  • ZAZ, бърнаутът и правото да не знаеш накъде

    ZAZ винаги е била икона за мен. Заради гласа, разбира се. Заради музиката. Но най-вече заради онази лекота и свобода, с която изглеждаше, че минава пр...
  • Да идват роботите!

    Казват, че 2026 е година на разруха. На ремонти. На изчистване. Аз не знам дали е така. Знам само, че от години чакам един по-хубав 1 януари. Такъв, в...
  • Лято ми е.

    Ходи ми се боса. По пясък, по трева, по онези малки пътеки, които не водят никъде, но нищо не ми пречи да ги следвам. Искам да се смея без причина, да...
  • Не трябва ли да бъдем хаос с кауза?

    Трябва ли да ставаме изкуствен интелект? Трябва ли всичко да е по игла до конец? Защо не сме истински – всеки със своя аватар, със своята маска, със с...
  • Занаятът се краде... и учи наново

    Чувала съм от старите хора, че занаят се краде — от по-опитните, по-възрастните. И аз крадях, когато бях на 20 и и... В началото — мълчалива, жадна за...
  • Бяла тениска, чифт дънки и малко по-малко от всичко

    Живеем в свят на максимална консумация. Компенсираме емоциите си с покупки, с безсмислено поглъщане – на храна, на алкохол, на взаимоотношения. Трупам...
  • Приятелство без грим

    Дразня се, когато ми кажат: „Ти имаш много приятели“…Не, нямам.Може би имам много познати. Хора, с които мога да водя разговор, да се засмея, да изпие...
  • Да запазиш светлината в свят на сенки

    Живеем във време, в което тревожността се е настанила трайно в дните ни, като неканен гост, който чука на вратата всяка сутрин. Войни, катаклизми, бол...
    • Още от Щрихи