Лято ми е.

Ходи ми се боса. По пясък, по трева, по онези малки пътеки, които не водят никъде, но нищо не ми пречи да ги следвам. Искам да се смея без причина, да върша глупости, да избягам от графици и задачи.

Тялото ми е тук – сред хора, ангажименти, шум. А душата ми – далеч. В някой спомен, в неочаквано щастие, в залез, който мирише на свобода.

Сезонът ми е лятото, но дълбоко в себе си съм Луна. Живея през емоции, обичам тишината и събирам светлина не с очите, а с усещането. Лятото ме вади от уюта на сянката, разрошва ми косата, стопля ме отвътре. Прави ме по-мека, по-чувствена, по-малко нащрек.

И в това има магия. Не от онези, които променят света. А от другите – които променят деня ти.

Може и да не знам „какво ми е, докторе“, но съм сигурна – лято ми е.
И това ми е достатъчно.